....или как
Керъл Ан Дъфи стана първата в историята на Английския Двор поетеса-лауреат на Короната
Керъл Ан Дъфи стана първата в историята на Английския Двор поетеса-лауреат на Короната
Провокативна, дръзка, безпардонна и едновременно чувствена, достоверна и земна – такава е британската поетеса Керъл Ан Дъфи за многобройни си читатели и почитатели, към които от месец насам официално се числи и Англиският Двор. Поетът-лауреат се избира на всеки десет години от Кралицата след препоръка от правителството и е длъжен да пише стихове за събития, свързани с живота на кралското семейство. Предишният лауреат Андрю Моушън се оплака неотдавна в пресата, че вече се е уморил да “пише по поръчка” и изпитва ужас при мисълта, че ако някой от престолонаследниците се зажени, ще му се наложи да пише за сватбата, а вече “няма изразни средства за такива неща”. На всеки поет-лауреат се плаща годишна стипендия от приблизително 6000 лири стерлинги, като в допълнение на тази сума , придворният поет получава и 600 бутилки херес /подобно на българска черешова ракия/. Освен придворен поет Керъл Ан Дъфи работи на няколко други места, преподава в университета в Манчестер, затова заявлението й, че ще дарява стипендията си за учебни цели, не изненада никого. От близо четири столетия досега в Английския Кралски Двор няма жена – придворен поет, макар да е известно, че на два пъти в историята е имало сериозни кандидатки за титлата: Елизабет Барет Браунинг през 1850 г., но Тенисън я измества и У.А. Фанторп, която починала ден преди да бъде удостоена с почетното звание през 1998 г и поетът Тед Хюз става неин приемник.
Според вестник “Гардиън”: Керъл Ан Дъфи е най-човечната, най-разбираемата и най.четената поетеса на нашето време. За първи път чух за нея през ноември 2005, когато в един лондонски театър се игра нейната пиеса “Казанова”, където главна героиня бе жена с името на прословутия любовник. Поинтересувах се и открих, че авторката е една от най-четените, но и най-одумвани поетеси на Англия в днешно време.
Пак по това време един литературан критик нарече поетичния стил на Дъфи вентрилоквизъм, т.е. говорене чрез стомаха, за което няма как да не се сетиш като чуеш твърдия й шотландски акцент и не особено ясната й дикция. При все това Ан Дъфи интригува и завладява читателя още в първите няколко реда на всеки свой стих. Литературоведите определят поемите й като “пресовани новели” заради непосредствеността, сюжетността и актуалността им. Ще цитирам пилотната й поема “Малката Червена Шапчица” от нашумялата стихосбирка “Световна съпруга” /вероятно превеждана вече на български?/
~little red-cap - carol ann duffy~
At childhood's end, the houses petered outinto playing fields, the factory allotmentskept, like mistresses, by kneeling married men,the silent railway line, the hermit's caravan,till you came at last to the edge of the woods.It was there that I first clapped eyes on the wolf.
He stood in a clearing, reading his verse out loudin his wolfy drawl, a paperback in his hairy paw,red wine staining his bearded jaw. What big earshe had! What big eyes he had! What teeth!In the interval, I made quite sure he spotted me,sweet sixteen, never been, babe, waif, and bought me a drink,
my first. You might ask why. Here's why. Poetry.The wolf, I knew, would lead me deep into the woods,away from home, to a dark tangled thorny placelit by the eyes of owls. I crawled in his wake,my stockings ripped to shreds, scraps of red from my blazersnagged on twig and branch, murder clues. I lost both shoes
but got there, wolf's lair, better beware. Lesson one that night,breath of the wolf in my ear, was the love poem.I clung till dawn to his thrashing fur, forwhat little girl doesn't dearly love a wolf?Then I slid from between his hairy matted pawsand went in search of a living bird - white dove -
which flew, straight, from my hands to his open mouth.One bite, dead. How nice, breakfast in bed, he said,licking his chops. As soon as he slept, I crept to the backof the lair, where a whole wall was crimson, gold, aglow with books.Words, words were truly alive on the tongue, in the head,warm, beating, frantic, winged; music and blood.
But then I was young - and it took ten yearsin the woods to tell that a mushroomstoppers the mouth of a buried corpse, that birdsare the uttered thoughts of trees, that a greying wolfhowls the same old song at the moon, year in, year out,season after season, same rhyme, same reason. I took an axe
to a willow to see how it wept. I took an axe to a salmonto see how it leapt. I took an axe to the wolfas he slept, one chop, scrotum to throat, and sawthe glistening, virgin white of my grandmother's bones.I filled his cold belly with stones. I stitched him up.Out of the forest I come, with my flowers, singing, all alone.
Един рецензент завистливо отчете “окото на антрополог” у Ан Дъфи, имайки пред вид изтънчената й способност да анализира битовизма в неговото ежедневие до най-малките детайли и всичко това поднесено в шегаджийски, добродушно-насмешлив и причудливо-ексцентричен тон . Каква е тайната на нейния успех? Честността -това изглежда е “семеен порок”, казва Дъфи в едно от редките си интервюта, до които пресата е успяла да се домогне досега. Майката на Ан Дъфи, Мей, която почина преди четири години от рак, била както първопричината Ан Дъфи да стане поетеса, така - и неин пръв читател. “Ако поемите ми бяха твърде неразбираеми за нея, тя ме питаше какво значи това или онова. Така се научих да описвам сложните неща по обикновен начин. Мама беше един увлекателен разказвач на приказки с неподражаема ирландска интонация и словоред и така запали у мен любовта към думите.”
Родена през 1955 г в Шотландия, Керъл Ан Дъфи е едно от петте деца в семейството на ирландска учителка и електротехник от Стафордшиър. Казва, че е започнала да пише още на 10-годишна възраст, окуражавана от учителката си, г-жа Тилшер. “Тя печатеше моите поеми на пишещша машина. Беше наистина вълнуващо да видиш как изглежда напечатано нещо, излязло изпод ръката на една ученичка. ” На 11 години Ан Дъфи постъпва в девическо училище, където попада на друга учителка, която й дава кураж. “Г-жа Скривен ми даде да чета Пабло Неруда и Дилън томас”. На 16 години Ан Дъфи вече публитува първите си памфлети. По-късно тя продължава образованието си в университета в Ливерпул, където следва философия. Там се запознава с “любовта на живота си” – поета Ейдриън Хенри. След 10-годишна връзка те са все същите приятели, но междувременно Ан Дъфи е срещнала друга своя любов – шотландската поетеса Джаки Кей. И тази връзка е вече минало, но двете поетеси остават близки приятелки. Дъщерята на Ан Дъфи, Елла, чийто баща е писателят Питър Бенсън, носи името Елла Джаклин Мей: “ кръстена е на Джаки и на мама”, казва Керъл Ан. Тя се гордее с дъщеричката си /13 годишна в момента/: “Елла пее и свири на четири инструмента и повече се интересува от музика, отколкото от поезия.”
Слуховете, че Тони Блеър замразил кандидатурата й за поет-лауреат преди 3 години, защото се опасявал, че средностатистическият англичанин не ще възприеме жена-гей за лауреат, Керъл Ан посреща скептично. Тя е убедена в обратното – тъкмо неговото правителство застана зад браковете между еднополови и му е благодарна за това.
В днешно време средностатистическият англичанин не само че не намира Керъл Ан за толкова скандална, че да бъде придворен поет, а дори е във възторг от ценностите на новата придворна поетеса, от уважението й към семейството и към образованието, както и от нейната скромност и откровеност.
При все, че има неща в облика, държанието и културните пристрастия на Керъл Ан Дъфи, които са в противоречие с придворната куртоазност и интелектуална изисканост на нейния нов работодател, Английската Кралска Фамилия, те не са препъни камък. Керъл залага на конни състезания, не отказва бренди, безпардонна е към журналисти, които се опитват да разчупят личното й пространство... През 2005 г. на Керъл Ан Дъфи бе връчена престижната литературна награда Т.Елиът. Когато интервюиращият я по радио Би Би си 4 /мъж/ отбеляза, че в една нейна поема могат да се преброят “четири женски гърди”, Керъл Ан изсумтя и отсече “Ама пораснете най-после, става дума за любовна поезия!”, след което захвърли слушалките и напусна студиото.
Дори да не е изключено някои параграфи от придворния протокол да станат жертва на иронията и неприязънта от страна на новия поет лауреат, то ще е за добро. Културният и социален снобизъм на Уиндзор да му мислят: Керъл Ан Дъфи е насреща.
Анна Койчева
Anna Koycheva
Според вестник “Гардиън”: Керъл Ан Дъфи е най-човечната, най-разбираемата и най.четената поетеса на нашето време. За първи път чух за нея през ноември 2005, когато в един лондонски театър се игра нейната пиеса “Казанова”, където главна героиня бе жена с името на прословутия любовник. Поинтересувах се и открих, че авторката е една от най-четените, но и най-одумвани поетеси на Англия в днешно време.
Пак по това време един литературан критик нарече поетичния стил на Дъфи вентрилоквизъм, т.е. говорене чрез стомаха, за което няма как да не се сетиш като чуеш твърдия й шотландски акцент и не особено ясната й дикция. При все това Ан Дъфи интригува и завладява читателя още в първите няколко реда на всеки свой стих. Литературоведите определят поемите й като “пресовани новели” заради непосредствеността, сюжетността и актуалността им. Ще цитирам пилотната й поема “Малката Червена Шапчица” от нашумялата стихосбирка “Световна съпруга” /вероятно превеждана вече на български?/
~little red-cap - carol ann duffy~
At childhood's end, the houses petered outinto playing fields, the factory allotmentskept, like mistresses, by kneeling married men,the silent railway line, the hermit's caravan,till you came at last to the edge of the woods.It was there that I first clapped eyes on the wolf.
He stood in a clearing, reading his verse out loudin his wolfy drawl, a paperback in his hairy paw,red wine staining his bearded jaw. What big earshe had! What big eyes he had! What teeth!In the interval, I made quite sure he spotted me,sweet sixteen, never been, babe, waif, and bought me a drink,
my first. You might ask why. Here's why. Poetry.The wolf, I knew, would lead me deep into the woods,away from home, to a dark tangled thorny placelit by the eyes of owls. I crawled in his wake,my stockings ripped to shreds, scraps of red from my blazersnagged on twig and branch, murder clues. I lost both shoes
but got there, wolf's lair, better beware. Lesson one that night,breath of the wolf in my ear, was the love poem.I clung till dawn to his thrashing fur, forwhat little girl doesn't dearly love a wolf?Then I slid from between his hairy matted pawsand went in search of a living bird - white dove -
which flew, straight, from my hands to his open mouth.One bite, dead. How nice, breakfast in bed, he said,licking his chops. As soon as he slept, I crept to the backof the lair, where a whole wall was crimson, gold, aglow with books.Words, words were truly alive on the tongue, in the head,warm, beating, frantic, winged; music and blood.
But then I was young - and it took ten yearsin the woods to tell that a mushroomstoppers the mouth of a buried corpse, that birdsare the uttered thoughts of trees, that a greying wolfhowls the same old song at the moon, year in, year out,season after season, same rhyme, same reason. I took an axe
to a willow to see how it wept. I took an axe to a salmonto see how it leapt. I took an axe to the wolfas he slept, one chop, scrotum to throat, and sawthe glistening, virgin white of my grandmother's bones.I filled his cold belly with stones. I stitched him up.Out of the forest I come, with my flowers, singing, all alone.
Един рецензент завистливо отчете “окото на антрополог” у Ан Дъфи, имайки пред вид изтънчената й способност да анализира битовизма в неговото ежедневие до най-малките детайли и всичко това поднесено в шегаджийски, добродушно-насмешлив и причудливо-ексцентричен тон . Каква е тайната на нейния успех? Честността -това изглежда е “семеен порок”, казва Дъфи в едно от редките си интервюта, до които пресата е успяла да се домогне досега. Майката на Ан Дъфи, Мей, която почина преди четири години от рак, била както първопричината Ан Дъфи да стане поетеса, така - и неин пръв читател. “Ако поемите ми бяха твърде неразбираеми за нея, тя ме питаше какво значи това или онова. Така се научих да описвам сложните неща по обикновен начин. Мама беше един увлекателен разказвач на приказки с неподражаема ирландска интонация и словоред и така запали у мен любовта към думите.”
Родена през 1955 г в Шотландия, Керъл Ан Дъфи е едно от петте деца в семейството на ирландска учителка и електротехник от Стафордшиър. Казва, че е започнала да пише още на 10-годишна възраст, окуражавана от учителката си, г-жа Тилшер. “Тя печатеше моите поеми на пишещша машина. Беше наистина вълнуващо да видиш как изглежда напечатано нещо, излязло изпод ръката на една ученичка. ” На 11 години Ан Дъфи постъпва в девическо училище, където попада на друга учителка, която й дава кураж. “Г-жа Скривен ми даде да чета Пабло Неруда и Дилън томас”. На 16 години Ан Дъфи вече публитува първите си памфлети. По-късно тя продължава образованието си в университета в Ливерпул, където следва философия. Там се запознава с “любовта на живота си” – поета Ейдриън Хенри. След 10-годишна връзка те са все същите приятели, но междувременно Ан Дъфи е срещнала друга своя любов – шотландската поетеса Джаки Кей. И тази връзка е вече минало, но двете поетеси остават близки приятелки. Дъщерята на Ан Дъфи, Елла, чийто баща е писателят Питър Бенсън, носи името Елла Джаклин Мей: “ кръстена е на Джаки и на мама”, казва Керъл Ан. Тя се гордее с дъщеричката си /13 годишна в момента/: “Елла пее и свири на четири инструмента и повече се интересува от музика, отколкото от поезия.”
Слуховете, че Тони Блеър замразил кандидатурата й за поет-лауреат преди 3 години, защото се опасявал, че средностатистическият англичанин не ще възприеме жена-гей за лауреат, Керъл Ан посреща скептично. Тя е убедена в обратното – тъкмо неговото правителство застана зад браковете между еднополови и му е благодарна за това.
В днешно време средностатистическият англичанин не само че не намира Керъл Ан за толкова скандална, че да бъде придворен поет, а дори е във възторг от ценностите на новата придворна поетеса, от уважението й към семейството и към образованието, както и от нейната скромност и откровеност.
При все, че има неща в облика, държанието и културните пристрастия на Керъл Ан Дъфи, които са в противоречие с придворната куртоазност и интелектуална изисканост на нейния нов работодател, Английската Кралска Фамилия, те не са препъни камък. Керъл залага на конни състезания, не отказва бренди, безпардонна е към журналисти, които се опитват да разчупят личното й пространство... През 2005 г. на Керъл Ан Дъфи бе връчена престижната литературна награда Т.Елиът. Когато интервюиращият я по радио Би Би си 4 /мъж/ отбеляза, че в една нейна поема могат да се преброят “четири женски гърди”, Керъл Ан изсумтя и отсече “Ама пораснете най-после, става дума за любовна поезия!”, след което захвърли слушалките и напусна студиото.
Дори да не е изключено някои параграфи от придворния протокол да станат жертва на иронията и неприязънта от страна на новия поет лауреат, то ще е за добро. Културният и социален снобизъм на Уиндзор да му мислят: Керъл Ан Дъфи е насреща.
Анна Койчева
Anna Koycheva
Не знаех, че в Обединеното кралство има такаваинтересна длъжносткатопоет-лауреат. Много интересна публикация!
ReplyDelete