Леля Теми получи и-мейл от сина си чак от Америка. Разпечатката й донесе комшийчето Румен. Руменчо бе съученик на нейния Кайо. Той живееше в съседния вход и бе най-големият компютърен спец в махалата. Та съобщението всъщност пристигна в неговия компютър. Румен на мига го разпечата и изтича до леля Теми да я зарадва. Тя му благодари, почерпи го с бяло сладко и чаша вода от хладилника и когато той си тръгна, грабна очилата, изпи една мастичка за кураж и седна да чете и-мейла. Когато видя обаче чуждите букви, се отчая.
И-мейлът впрочем започваше така:
„Zdravei, mamo. Az sum dobre. Shtom polucha zelenata karta, shte si doida v Bulgaria da te vidia. Oshte ne sum se ojenil, zashtoto tuk jenite sa mnogo grozni i debeli. Kato si doida, shte se ojenia za bulgarka. Ne se kahari za men, a si gledai zdraveto. Tche vnutzi shte gledash.“
Чуждите букви подскачаха пред очите й. Тя първо страшно се ядоса на сина си как може така да й пише на чужд език. После обаче го оправда. Рече си, че сигурно вече е започнал да забравя българския. Пет години са това, не е шега работа.
И леля Теми реши да се бори. Прибра писмото под мушамата на масата в кухнята, където държеше кръщелното си свидетелство, няколко употребявани бръснарски ножчета на покойния й съпруг и сметките за тока и се записа на курс по английски.
След няколко месеца с гордо вдигнато чело тя потърси Румен, за да му връчи един лист със строгата заръка веднага да го изпрати по и-мейла на сина й. Румен обаче го нямаше. Той също бе заминал за Америка. Леля Теми се потюхка, пък взе един плик, пъхна листа вътре, написа адреса на Кайчо в Ню Йорк, залепи плика и отиде до пощата да пусне писмото. На нейния лист впрочем пишеше:
„Ай лав ю вери мач. Хау ду ю ду? Ай ем файн, тенк ю. Ай ем стадинг инглиш. Ем ай стадинг инглиш? Йес, ай ем. Кис ю, бейби.“
Сетне, като се прибра, седна в кухнята да плете бебешки терлички. Вече бе напълнила два кашона с тях, но продължаваше упорито да плете.
Деян Енев
No comments:
Post a Comment